С161 – Конвенция № 161 за службите по трудова медицина, 1985 г.

ЗАКОН за ратифициране на Конвенция № 161 за службите по трудова медицина, 1985 г., на Международната организация на труда
(Обн., ДВ, бр. 96 от 06.12.2011 г.)

Член единствен. Ратифицира Конвенция № 161 за службите по трудова медицина, 1985 г., на Международната организация на труда, приета на 26 юни 1985 г. в Женева, Швейцария.

Законът е приет от 41-ото Народно събрание на 24 ноември 2011 г. и е подпечатан с официалния печат на Народното събрание.

(Обн., ДВ, бр. 41 от 07.05.2013 г.)

В сила за Република България от 1 март 2013 г.

Генералната конференция на Международната организация на труда,
Свикана в Женева от Административния съвет на Международното бюро по труда и след като проведе Седемдесет и първата си сесия на 7 юни 1985 г. и
Като отбелязва, че защитата на работниците от общи и професионални заболявания и травми е една от задачите на Международната организация на труда в съответствие с Устава й,
Като взема предвид съответните международни конвенции и препоръки за труда и по-специално Препоръката за защита на здравето на работниците, 1953 г., Препоръката за службите по трудова медицина, 1959 г., Конвенцията на представителите на работниците, 1971 г., Конвенцията и Препоръката за здраве и безопасност на работното място, 1981 г., които определят принципите на националната политика и действия на национално ниво,
Като реши да приеме определени предложения относно службите по трудова медицина, което е четвъртата точка от дневния ред на сесията, и
Като определи, че тези предложения следва да бъдат под формата на международна Конвенция;
Приема днес, двадесет и шести юни хиляда деветстотин осемдесет и пета година, следната Конвенция, която може да се цитира като Конвенция за службите по трудова медицина, 1985 г.:

Част І. Принципи на националната политика

Член 1
За целите на настоящата Конвенция:
(a) терминът „служби по трудова медицина“ означава служби, натоварени предимно с превантивни функции и отговарящи за предоставяне на съвети на работодатели, работници и техни представители във връзка със:
(i) изискванията за основаване и поддържане на здравословни и безопасни условия на труд, които ще подпомогнат оптималното физическо и психическо здраве във връзка с работата;
(ii) адаптирането на работата според способностите на работниците с оглед на физическо и психическо здравословно състояние;
(б) терминът „представители на работниците в предприятието“ означава лицата, които са признати за такива съгласно националния закон или практика.

Член 2
В светлината на националните условия и практики и след консултации с най-представителните организации на работодатели и на работници, където съществуват, всяка държава-членка следва да формулира, изпълнява и периодично да преразглежда последователна национална политика за службите по трудова медицина.

Член 3
1. Всяка държава-членка се задължава да развие прогресивно служби по трудова медицина за всички работници, в това число тези в публичния сектор и членовете на производствени кооперации, във всички сектори на стопанската дейност и всички начинания. Предвиденото трябва да бъде адекватно и да отговаря на конкретните рискове в предприятията.
2. Ако не могат да се създадат незабавно служби по трудова медицина за всички начинания, всяка държава-членка следва да изготви планове за учредяването на такива служби след консултации с най-представителните организации на работодатели и работници, където съществуват.
3. Всяка държава-членка следва да посочи в първия доклад за прилагането на Конвенцията, подаден по член 22 от Устава на Международната организация на труда, плановете, изготвени съгласно алинея 2 от настоящия член, и следва в следващи доклади да посочи напредъка по тяхното приложение.