Приета на XVII сесия на Генералната конференция на Международната организация на труда в Женева, Швейцария, на 29 юни 1933 г. и влязла в сила на 8 ноември 1946 г. Ратифицирана от България с Указ № 745 на Президиума на Великото Народно събрание от 31 август 1949 г. - ДВ, бр. 207 от 1949 г. Ратификацията е официално регистрирана в Международното бюро на труда на 29 декември 1949 г. В сила за България от 29 декември 1950 г.
(Обн., ДВ, бр. 45 от 06.06.1997 г.)
Генералната конференция на Международната организация на труда,
свикана в Женева от Административния съвет на Международното бюро на труда на 8 юни 1933 г. на своята седемнадесета сесия,
след като реши да приеме различни предложения относно задължителната осигуровка смърт, въпрос, включен като втора точка в дневния ред на сесията,
след като реши тези предложения да вземат формата на международна конвенция,
приема на този двадесет и девети ден от месец юни 1933 г. следната конвенция, която ще се нарича Конвенция относно осигуровката смърт (индустрия и др.), 1933 г., за ратифициране от държавите - членки на Международната организация на труда, съгласно условията на Устава на Международната организация на труда:
Член 1
Всяка държава - членка на Международната организация на труда, която ратифицира тази конвенция, се задължава да установи или да поддържа задължителна осигуровка смърт при условия, най-малко равни на предвидените в конвенцията.
Член 2
1. Задължителната осигуровка смърт се прилага за работници, служители и чираци в индустриални предприятия, търговски заведения и от свободните професии, а също така и за домашните прислужници.
2. Всяка държава - членка на организацията, може да предвиди в националното си законодателство такива изключения, каквито намира за необходими относно:
а) трудещите се, чието възнаграждение надминава определен размер, а в законодателствата, които не предвиждат такова общо изключение - упражняващите професии, които по обичай се смятат за свободни;
b) трудещите се, които не получават възнаграждение в пари;
с) младите трудещи се под определена възраст и трудещите се, които за първи път постъпват като наемни работници и са много възрастни, за да бъдат осигурени;
d) надомните работници, чиито трудови условия не могат да се приравнят към тези на платените наемни работници;
е) членовете на семейството на работодателя;
f) трудещите се, които изпълняват работи, които по обема и естеството си са краткосрочни и не биха позволили на заинтересуваните да изпълнят условията за получаване на помощи, както и лицата, които извършват само платена случайна или допълнителна работа;